Одил и Леа се запознаха на курорта, където лекарите им бяха ги изпратили. Русички, хубави, фини те бяха сякаш сестри. Всеки ден ги виждаха заедно, седнали на големите камъни до реката. Песните им се смесваха с чуруликането на птичките. Одил пееше алт* а Леа не успяваше да го дос¬тигне. Гласовете им се схождаха много добре. И понякога ми¬нувачи се спираха да ги послушат. Две млади момичета се¬риозни, вярващи, симпатични.
Един ден Леа искаше да си зашие някакво копче, но не намери напръстника. Незначителна подробност, защото мно¬го пъти бе минавала и без помощта на това малко напръст- ниче.
– Ах! Но къде впрочем се е дянал моят напръстник? По¬могни ми да го потърся.
И двете започнаха да търсят върху леглото, под легло¬то и наоколо, но без резултат.
– Колко съм притеснена! Това беше спомен от майка ми. Такъв хубав сребърен напръстник!
– Помисли си Леа, че ако майка ти беше още жива и нап-ръстникът се изгубеше, това нямаше да бъде такава голяма загуба. Е, не е толкова тежко, успокой се.
– Но как! Аз вярвах, че в твое лице имам близка приятел-ка, а ето ти по какъв начин ми съчувстваш! Никога не съм очаквала това от теб.
Настъпи мълчание… Тогава Одил с много нежност каза:
-Тази сутрин получих едно писмо от моята майка. Про¬четох ти това писмо, което ми известяваше лоши новини за моя баща. Мисля за това цяла сутрин. Не бих искала да ома¬ловажавам загубата на твоя напръстник. Та дори той да е бил и сребърен! Помогнах ти да го потърсим, а ти взе ли участие в моята грижа? Напразно очаквах една утешителна дума от теб пред трудностите, които са сполетели моето семейство.. Не приемай една дреболия така трагично и благодари на Бо га, че нямаш други грижи…
Още по-сърдита, поради това че Одил имаше право, Лее се обърна намусено… Тогава Одил разбра, че някои хора пра¬вят от дребни нещица цели планини, докато други остават спокойни, дори когато им се случат и много лоши неща.
Когато големите хора или малките деца вярват в Исус и искат да им съчувства някой, който страда повече от тях, значи, че не живеят като християни.
