Огюст беше възрастен човек и живееше съвсем сам. Отдавна майка му не беше сред живите. Никога не беше се женил. Животът му протичаше скромно в малката къщичка, наследена от баща му. Единствената му сестра живееше отдалечено и идваше да го види веднъж на десет дена. Тя също си имаше своите проблеми.
Преди десет години Огюст беше станал жертва на тежка катастрофа. Опитаха се да спасят крака му, но напразно. Трябваше да го ампутират(да го отрежат). Бедният човек остана цели пет месеца в болницата.
Рафаел, едно тринадесетгодишно момче, съседче на Огюст, идваше често да го вижда, понякога по два пъти на ден. А когато раненият се върна в къщи, момченцето помагаше на своя по-стар приятел. Правеше му много услуги винаги с готовност и добро сърце. Какво щеше да прави Огюст без този ценен помощник.
Накрая му позволиха да сложи протеза, с която вървеше по-бързо. Но вече не можеше да работи на полето.
– Е, тъкмо този проклет крак няма да ме боли повече, иначе все ме болеше стъпалото – шегуваше се Огюст с младия си приятел.
Но той нямаше нито работа, нито пенсия, нито друг доход. А трябваше да плаща на болницата и за много други неща.
– Огюст, открих какво можеш да правиш, за да си изкарваш прехраната – каза му Рафаел щастлив. Няма обущар в селото. Аз ще ти търся клиенти. Ще ходя от къща на къща да предлагам твоите услуги. Нали те видях как поправи старите си обуща. А като почнеш веднъж ще работиш все по-хубаво. Така ще можеш да живееш дълго и да плащаш за всичките си нужди. Проектът бе осъществен. Огюст не стана богат, но не му липсваше нищо необходимо. Постепенно хората свикнаха да носят обувките си за поправка. Бяха доволни от работата му.
Рафаел продължи да посещава стария си, самотен приятел, правеше му покупките. Гледаше също да свърши винаги онези неща, които бяха мъчителни за него. И годините минаваха в относително щастие.
Рафаел постъпи чирак в една дърводелска работилница. Това не му пречеше да посещава Огюст, когато се връща от работа.
Една неделя, следобед, младежът имаше много смутен вид.
– Не искам да ме смъмрите, нито нашето приятелство да пострада…
– Но какво искаш да кажеш?… Да не си се влюбил?… Ако е някое младо момиче, достойно за теб, давам благословията си.
– Как отгатна?
-Ти мислиш, че не виждам ли? Това не може да се скри- е… Коя е избраницата на сърцето ти? Хайде, кажи на своя стар приятел. Дали е някое момиче от селото?
– Става дума за Полет Деспре от съседното село. Може би познаваш родителите й? Те са добро семейство, Полет е сериозна и работлива и на всичкото отгоре е толкова весела. Тя ми доставя голяма радост.
– Добре! Тогава побързай да ми я представиш. Виждал съм я като малко момиченце, но сега сигурно е пораснала…
Ти си добро момче, Рафаел, и искам да бъдеш щастлив. Ще има специално място в моето завещание за теб. Никой не ми е бил така верен, както ти. Не съм неблагодарен. Ни-кога не бих могъл да ти се отблагодаря за всичко, което си направил за мен!
– Знаеш, че не съм ти приятел заради пари. А защото те обичам, защото си сам. Заедно сме преживели толкова хубави минути. Ти си опитен в живота, давал си ми добри съвети. И сега аз няма да те изоставя.
– Зная момчето ми, благодаря!
След две години младите се ожениха.
Цялото село отпразнува сватбата. Полет и Рафаел бяха прекрасна двойка. А след 12 месеца на бял свят се появи и един мъничък Грегори.
– Много бих искал да го нарека на тебе, Огюст, но жена ми предпочете по-модерно име – каза щастливият баща на стария си приятел.
– Имала е право! Не трябва такова старо име да дадеш на мъничко бебе като твоето!
Детенцето беше вече на 2 годинки и половина, когато внезапно Огюст умря.
Нотариусът свика всички, чиито имена фигурираха в завещанието. Всички бяха грижливо почетени: един получаваше ръчния часовник на Огюст друг стенния часовник, трети масата. Къщата оставяше на сестра си. А Рафаел бе направен наследник на… дървения крак… Проведе се съдебно заседание, той трябваше да подпише. И подписа.
-… Разбира се, аз никога не съм се надявал на някаква отплата! Та той има една истинска сестра… Тя му е кръвна роднина… В края на краищата не мога да направя нищо друго освен да приема.
Какво да прави с този дървен крак? Да го изгори в огъня. Не, това ще бъде скъп спомен от Огюст. Рафаел се беше замислил малко, когато Грегори пристигна и му поиска това „парче дърво“.
– Но какво ще правиш с него? Това не е играчка.
Малкото човече така настояваше, че накрая бащата отстъпи. Никоя играчка не достави такава радост на Грегори. Той не я оставяше. Игра с нея седмици и месеци. Напразно бащата се опитваше да му покаже, че има и други играчки, които са по-хубави и децата трябва да играят с тях. На Грегори му доставяше удоволствие да играе с това парче дърво, да го търкаля в кухнята и да прави с него какво ли не. Един път така се бе увлякъл, че удари дървото във вратата на гардероба и го счупи. Детето ревна така силно, че майката се спусна да види какво се е случило.
Изненада! Какво откри? Този дървен крак беше пълен с банкноти.
Рафаел се върна от работа и като му съобщиха се раз-плака от вълнение.
– Този мил Огюст! Малко по малко, като е мислел за мен и се е лишавал от много неща, той е спестявал парите и ги е слагал в това тайно място. 20 000 франка! Той живееше толкова скромно, не пушеше, не пиеше. Сега разбирам по-добре израза: „Ще има за тебе нещо специално в моето завещание“. Огюст не беше неблагодарен! И това ме трогва най- много!
Това приключение ми показва, че не съм бил много проницателен! Никога не бих си помислил да отворя този дървен крак. Благодаря на Бога, който позволи на моя син да направи от него своя любима играчка.
