Пол Дайсинджър
Тъкмо бях сложил бебето ни Итън да спи. Беше чудесен слънчев ден. Няколко облачета се носеха в хладината на вечерта.
И изведнъж ни връхлетя. Бързо и жестоко.
Итън тъкмо беше заспал когато чух жена ми Наташа да вика от хола. Излязох от спалнята и погледнах през прозореца. И първото нещо което забелязах беше вятъра. Духаше необичайно силно! И небето ставаше все по-тъмно.
Тогава чухме клоните на дървото. Трясък. Отчупване. Плющене. Те буквално се откъсваха от дървото и се сгромолясваха встрани от дървената ни къща наблизо. Погледнах от другата страна на дома ни, за да видя нашата оранжерия съвършено оголена без покрив. Целият полиетиленов покрив бе напълно отнесен. Грабнах мобилния си телефон да видя прогнозата за времето, но нямаше Интернет.
„Скъпи, ще тръгваме ли?”, чух Наташа да пита. „Да, тръгваме”, отговорих.
Грабнахме спящия Итън от леглото, хвърлих моя лаптоп в раницата и се втурнахме към колата – очаквайки всеки момент някой летящ клон или падащо дърво да прекъсне пътуването ни. Молехме се когато пътувахме самотни по прашния път към дома на родителите ми, където сутеренът би бил по-безопасно място да чакаме докато премине бурята. Едно дърво вече беше паднало напречно на пътя по който се движехме, така че трябваше да заобиколим. Благодарни успяхме да стигнем до безопасно място…
