п-р Михаил Контаров
Това е нещо съвсем обикновено за нас, работниците в Божието дело. Друга църква, друг град, друг дом, други хора…
Беше събота. С моя велосипед отидох до с. Куртово Конаре да прекарам там предиобеда, да участвам в съботното училище и да изнеса проповедта. След богослужението подкарах колелото до съседното село Ново село, където също имахме църква. Бяхме се уговорили с тамошния старейшина и отидох направо у тях. Поговорихме и после отидохме в църквата, където щеше да се състои църковен съвет, който продължи и след вечерното богослужение, в което също участвах.
Стана доста късно. Потеглих обратно за Стамболийски.
Фарчето на колелото ми си вършеше работата, макар и слабо. На разклона за Стамболийски завих наляво и продължих в мрака. Само на 100-150 метра от разклона обаче един човек се беше изправил по средата на шосето и ми направи знак да спра. Веднага си помислих, че тук нещо не е в ред, още повече бях чувал, че досега няколко пъти на този разклон (Вълев мост) се бяха случвали обири от лоши хора.
Спрях, защото човекът ми хвана кормилото. Отсреща идваше кола и аз отбих към средата на шосето, като не изпусках колелото от ръцете си. И двамата го държахме. Исках хората в колата да ни видят и да ми помогнат, но те ни подминаха. Останахме в пълен мрак. Човекът ми каза: „Дай колелото!“ Отговорих: „Не мога да го дам“. „Защо не можеш? Ще го дадеш“. Отново му отговорих: „Не мога да го дам, приятелю, то ми трябва, работя с него за Бога“. Тогава човекът ми каза: „Аз съм евангелист“. Бях шокиран. Евангелист е, а какво върши! Намерих смелост и му казах няколко думи. В това време другарят му – някъде встрани извика от канавката: „Остави ме да го заколя!“. И не само извика това, но и дойде до мене и ми задърпа колелото, което държах здраво в ръцете си. Завлече ме до канавката и ме събори на земята заедно с велосипеда. При това положение аз оставих колелото, изправих се и тръгнах направо напред по посока на Стамболийски. В това време моят брат, евангелистът, ми каза: „Ела да си вземеш колелото“. Отговорих: „Не мога да дойда, ти ми го донеси!“. Той: „Да не си министър, че да ти го нося. Ела и го вземи!“. Казах: „Страх ме е“. Тогава той дойде с колелото: „Дръж кормилото“. То се бе изкривило при падането. Хванах кормилото, а той го пооправи.
„Иди назад и виж, там някъде падна каскета ти, да си го вземеш“. Благодарих на изпадналия в това положение брат и му казах пак няколко думи относно вярата и неговото поведение като вярващ човек. Тръгнах с велосипеда назад, но тъй като беше пълна тъмнина, не можах да намеря каскета си и вместо да се бавя при тези опасни хора продължих напред до разклона, където завих наляво по пътя за Пловдив. След голямо обикаляне най-после стъпих на пътя за Стамболийски. Прибрах се у дома много късно вечерта.
Имахме гостенка тази вечер. Не споделих преживяното. Съпругата ми и гостенката си легнаха в спалнята, а аз седнах и си записах в моя дневник случилото се през тази вечер. Легнах си късно. Сутринта, след като гостенката си замина, дадох на съпругата си да прочете записаното.
Благодарихме на Бога със сълзи за Неговата милост.
Свалете в doc-формат>>
