Когато се роди първото ми дете, изчетох всичко, до което можех да се добера за всички евентуални опасности и какво можеше да се случи в първите месеци от живота му. В края на краищата, нали се казва, че „предупреден ли си, по-малко си уязвим”, той беше здраво родено на точното време бебе, с десет пръста на ръчичките и с десет пръста на крачетата си и отлични резултати след направен тест. И все пак, като гледах невинното му лице, изведнъж ме порази непоколебимото осъзнаване за крехкостта на живота.
Докато ненаситния ми апетит за четене се увеличаваше, прочетох за СВДС (Синдром за внезапна детска смърт) и започнах да задълбавам и да търся все повече и повече информация по интернет. Всяка статия, която четях и всяка история за загуба на бебе поради СВДС водеха до увеличаване на безпокойството ми поради невъзможността да защитя малкото си дете. В един момент четох статия съветваща да не се слага нищо в бебешкото кошче – нито одеало, нито пушена играчка, защото всяко едно от тези предмети може да доведе до СВДС: В следващия момент попаднах на историята на една майка, която се придържала към всички съвети за предпазване от СВДС, но въпреки всичко се събудила една сутрин да намери детето си лежащо безжизнено в кошчето си.
Ако това беше моето бебе? Какво различно бих направила за да съм сигурна, че семейството ми никога не би посрещнала подобна участ? Сънят ми беше неспокоен, тъй като можех да се събудя от всяко движение, всяко гукане, всяка промяна в дишането на бебето ми. Като любеща съпруга която се подписва под мотото „да споделиш значи да се грижиш”, споделих тревогите си с моя съпруг и първата нощ, когато синът ни спа по- дълго от шест часа, мъжът ми го събуди само за да бъде сигурен, че още диша. Забелязвате картината – ние бяхме нещастно кълбо от безпокойства!
