Беше малко след 12 часа. Група весели момчета насядаха на тревата под дървото, което хвърляше сянка в двора на училището. Малко по-късно те щяха да се пръснат наоколо, за да си поиграят на воля, но първо трябваше да се насладят на добре приготвената храна.
– Искам да разбера – каза Хауърд Колби – защо Джое Грийм никога не обядва заедно с нас през почивката.
– Представи си, че носи някакви страхотни сладкиши и не иска да му ги изядем – предположи друг.
– Ами! – провикна се Уил Браун, изтягайки се на тревата.
– По-вероятно е изобщо нищо да не носи. Баща ми спомена, че семейството му едва свързва двата края, откакто баща му е починал. А майка ми казва, че не ги съжалява, защото хората не предлагат работа на бедняци, особено на горди бедняци.
– Вярно! – добави Сам Медел. – Спомням си, че Мери Грийм поиска от майка ми да й даде нещо да й ушие. Но това го правят и хора, които не са бедни!
– Джое носи закърпени панталони – отбеляза Хауърд Колби.
– Знаете ли какво, момчета! – предложи Уил Браун. – Хайде утре да го наблюдаваме! Да видим какво ще си донесе за обяд. Знаете, че когато първият звънец удари, той винаги си сяда на мястото. През това време можем да надзърнем в торбичката му. Всички момчета се съгласиха с изключение на Нед Колинс. Той седеше мълчаливо и обядваше. Не слушаше разговора. Сега просто отбеляза, докато изтърсваше панталоните си от трохите:
– Не виждам нищо смешно в това, а на всичко отгоре ми се струва и доста подло! Никой няма право да проверява как-во си носи Джое за обяд и къде яде.
– Ти все се представяш за много съзнателен, Нед Колинс! – презрително каза Уид Браун.
Нед не можеше да понася техните подигравки. Очите му блеснаха за момент, но след това скочи и извика:
– Мачът започва!
След пет минути цялото игрище бе огласено от викове.
На следващата сутрин, когато би първият звънец, половин дузина дяволити деца излязоха от класната стая. Разбира се, Джое Грийм остана. Работа за секунди беше да изтичат до съблекалнята. Скоро цялата група се натискаше около Уил Браун, докато държеше въпросната торбичка в ръце. Въпреки угризенията си сред тях беше и Нед Колинс.
– Доста голяма е за обяд само за днес! – учуди се Хари Форбет, докато Уил бърникаше вътре. От там той извади хубава кърпичка. След това цял вестник, също много голям, а на дъното откри един студен сварен картоф. Това беше всичко. Уил го държеше и правеше смешни гримаси, а момчетата се заливаха от смях.
– Искате ли да го изхвърлим и да напълним кошницата с въглища? – предложи Хауърд. – Ще стане такъв майтап, когато дойде време за обяд!
Момчетата се съгласиха и скоро торбичката беше напълнена, а покривката – поставена внимателно най-отгоре. Преди звънецът да прозвъни за втори път, всички бяха по местата си в класа.
Но Нед Колинс изостана. Щом и последното момче из-чезна, той се върна и – бърз като светкавица – изхвърли въглищата, постави вестника и напълни торбичката с вкусната храна, която леля Сали беше приготвила за него. После дойде в класната стая веднага след останалите. През цялата сутрин изобщо не даде повод съучениците му да се усъмнят в неговото дело.
Дойде обяд. Настана и обичайната суматоха в съблекалнята за торбичките с храната. Но вместо да тръгнат към двора, момчетата се позабавиха малко. Край тях мина и Нед Ко- линс с торбичка в ръка.
– Ей, Нед! – извика Сам Медел. – Къде отиваш?
– У дома. Тази сутрин леля Сали е направила повече сладкиши и смятам да им видя сметката.
– Мога ли да дойда и аз? – попита Хауърд Колби.
В този момент момчетата видяха Джое Грийм да върви с торбичката си към класната стая.
– Май подозира нещо – пошушна Уил Браун. – Тези въглища са ужасно тежки!
Джое влезе в класната стая, а любопитните очи надничаха през малкия отвор на вратата, където скоро очакваха да се насладят на гледката.
– Надявам се обядът да не е много тежък за стомаха му. Дано не му преседне – подхилкваше се Хауърд Колби.
Очевидно Джое искаше само да вземе вестника, за да чете. Но се изненада, когато го извади. Оказа се, че в него е завито нещо. Погледна с интерес. Оттам извади два от най-хубавите сандвичи на леля Сали, голямо парче кейк, още една вкусотия, каквато можеше да се види само в торбичката на Нед, бутилка мляко и накрая малко орехи и стафиди.
„Това е царски обяд!“ – помисли си Джое. Така си по-мислиха и момчетата, които тайно надничаха. Но Джое не смееше да опита от нищо. Само стоеше там и гледаше. После наведе глава и Фреди Уилсън, едно от най-малките момчета, пошушна:
– Сигурно се моли!
