Беше хладен, пролетен ден. В зелените окъпани от дъжда хълмове на Пенсилвания Лин и Алън се разхождаха из двора около двуетажната бяло боядисана стара къща. По това време на деня майка им готвеше. Момчетата търсеха нещо, с което да си играят, и така стигнаха до бараката с въглища.
– Алън, хайде да видим какво има тук! – предложи Лин. Алън помисли за момент и каза:
– Нали знаеш, че татко не обича да си играем на това място!
– Е, хайде де, нищо няма да счупим! Само ще надникнем! Момчетата дръпнаха резето и внимателно отвориха дървената врата. С всяко проскърцване сякаш вратата им казваше: „Бъди послушен“, „Бъди послушен“.
Влязоха в мрачната барака. В този момент едри капки дъжд „забарабаниха“ по металния покрив и момчетата се уплашиха. В единия ъгъл видяха наредени старите градински инструменти, а в другия се търкаляха останали от зимата въглища. Алън и Лин ги подритнаха и щяха да излязат, кога- то забелязаха някакъв найлонов чувал, пълен с бял прахообразен материал.
– Какво ли е това? – попита учудено Алън.
– Вар. През пролетта татко я слага по дънерите на дръвчетата, за да нямат плодовете червеи. Ей, какво ще кажеш, ако разбъркаме малко? Това се казва експеримент.
– Не е ли това нещото, с който татко каза да не си играем, защото е опасно? – попита Алън.
– Знам точно как се прави! Не бъди страхливец, а ми подай онази кофа!
И Лин започна да експериментира. Постави малко вар в кофата и наля вода. Очакваше да види мехурчетата, които се получават, когато баща им правеше сместа. Но това не се по-лучи. Затова той добави още вар, после още вода. Момчетата се бяха навели над кофата с вар и гледаха в нея, когато из-веднъж сместа избухна! Те изпищяха от болка и ужас и като обезумели започнаха да търкат очите си.
В това време майка им и съседът – господин Бътлър – чуха виковете и изтичаха към бараката. Момчетата търкаха очите си. Като разбра веднага какво се е случило, майка им грабна Алън, а господин Бътлър – Лин и започнаха да промиват очите им с вода. Друг съсед, който минаваше случайно край къщата, веднага се обади на баща им в работата. После бързо откараха момчетата в болница. След около двадесет минути вече бяха в кабинета на лекаря, където пристигна и баща им.
В продължение на два часа докторът обработвваше очите на момчетата. Накаря каза загрижено на родителите:
– Страхувам се, че и двете момчета ще загубят част от зрението си! Освен ако не се случи чудо!
Това беше трагична новина. Следващите няколко дни бяха ужасни! Но родителите горещо и искрено се молеха Бог да 1 помогне на децата им. Всеки ден изгорените очи трябваше да бъдат отваряни, за да им се слага мехлем. Това беше много болезнено и момчетата не можеха да отварят очите си без помощта на мама или татко.
В края на първата седмица Лин вече можеше да отваря I очите си, без да усеща силна болка. От този момент състоянието му започна да се подобрява. Но за разлика от него, Алън не можеше да отвори очите си, без да изпита ужасна, остра болка. Най-накрая докторът каза, че се налага Алън да отваря очите си по-често. Но независимо от настоятелните умолявания на родителите и приятелите му, той не искаше, като се оправдаваше, че болката е много силна. Приятели, съседи и роднини носеха играчки и всяккави интересни за него неща, като с това се опитваха да го накарат да отвори очи. Но уви, всичко беше напразно!
Събота вечерта, две седмици след инцидента, семейството се събра за семейно богослужение. Всички се молиха очите на Алън да бъдат излекувани и да може да си ги отваря, без да го боли. Съзнаваха, че всяка възможност за лечение е изчерпана. Оставаше само надеждата Бог да извърши чудо и да излекува очите на момчето.
Малко след края на съботата майката отиде до магазина, за да купи хляб. След малко се върна и влезе във всекидневната, където онемя от изненада. Алън седеше на пода, а около него бяха подредени всички играчки и подаръци.
– Виж, мамо, какво имам! – възкликна той, след като сам бе видял всички неща.
Колко щастливо и благодарно бе семейството тази вечер, защото Бог бе извършил истинско чудо.
Двете момчета си възвърнаха зрението, пораснаха и станаха лекари. Но никога не забравиха опасното премеждие от детството си, случило се поради тяхното непослушание.
