През лятото на 2001 г. бях на национална експедиция в планината Кавказ. Бяхме около 8 български алпинисти. Целта беше повече тренировъчна преди да изкачим връх Елбрус. Така се случи, че изкачих този връх сам. Но няколко дни преди това имах незабравимо преживяване. Тръгнахме двама души да изкачим един труден маршрут, където български крак все още не беше стъпвал. Когато стигнахме над 2000 м височина, маршрутът беше в най-трудния участък – пълен отвес, дори обратен. И точно там времето се влоши. Започна да вали скреж. Нямахме никакъв изход – нито нагоре, нито надолу. В такова време и хеликоптер не можеше да ни помогне. Останахме там през нощта като отписани от живота – мнозина катерачи са били намирани мъртви, замръзнали от студеното време.
Цялата нощ висяхме здраво осигурени на отвесна скала. През това време тихичко се молих Бог да опази живота ни, защото колегата не вярваше в Бога.
Бог чу молитвата ми и ни опази. Сутринта след молитва, времето се подобри и Бог отново даде изход да продължим нагоре към върха. Един хеликоптер мина, за да разбере дали сме живи и като ни забеляза, че се движим, отлетя.
Бяхме първите българи, които успяхме да изкачим този труден маршрут, защото Някой ни помогна да оцелеем и да успеем. Опитах се да прославя този Някой като споделих на колегата си, че животът ни зависеше и зависи от самия Бог. Той опази живота ни и Той подари успех единствено на нас през тези два дни.
п-р Стоян Тодоров
