Надежда Богданова; гр. София
Работех в комбинат “Димитър Благоев“ на книговезна машина. Разбирах се с всички колеги и колежки, а с една от тях дълго време общувахме. Хранехме се заедно през обедната почивка. След работа излизахме заедно, ходехме на сладкарница, по магазините и т.н. Тъй като нямаше другар в живота, живееше със своята майка. И това ме мотивираше да й обръщам повече внимание.
По рождение тя силно накуцваше и й беше много трудно да ходи в поледица или в дълбок сняг. Ходех преди работа до дома й и съм я водила, защото не можеше сама. Купувах й подаръчета за рожден ден и други празници.
Познанието ми за Бог беше ограничено тъй като ходех на православна църква. Въпреки това, чувствах, че Бог ме ръводи. Когато имах трудности си казвах, че щом Бог ме обича, това е повече от достатъчно. Без да го познавам добре, аз уповавах на Него.
Моят брат, който преди мене бе разбрал за Адвентната църква, ме покани на евангелизация в НДК с пастор Бред Торп. Една бивша колежка от комбината дойде към мен и с радост и голямо внимание ме заговори. Аз се учудих че я виждам тук. И от тогава Стефка ми стана най-голямата приятелка. Вниманието й към мене беше изпълнено с радост и любов.
Вторият човек, който ми оказа голямо внимание беше Румен Ангелов. Той намери място в залата за мен и малкото ми момченце и ние се настанихме удобно. Бившата колежка ме покани да отида в Адвентната църква. Аз твърдо реших да се приобщя към тези хора, защото ме плени тяхното внимание и любов. И след като изкарах няколко Библейския курса, аз се кръстих.
Мина известно време и колежката ми от цеха, с която си дружахме, взе да се отнася лошо с мен без причина. Аз разбрах, че главният герой в този сценарии е Сатана. Говореше ми лоши думи, кълнеше ме, обвиняваше ме несправедливо и т.н.
Аз усещах в мен Божият мир, не й обръщах внимание и повечето пъти премълчавах. Един ден я попитах с кротък глас защо постъпва така с мен, дали има някаква причина, а тя ми отговори : “Ей така!“ И други колежки от цеха я питаха защо й е такова поведението. И на тях отговаряше по същия начин : “Ей така!“. Чудеха се как я търпя. В тези случаи аз само се молех на Бог за нея и Бог ме предпазваше да не се озлобя и да я намразя.
Аз реших да предприема нещо друго. Написах й едно писмо, което гласеше: “Ленче, моля те, прочети тези редове. Пиша ги, не за да те укорявам за това, което правиш, но съм с най-добри чувства, иначе няма да ме изслушаш, ако искам да говоря с теб. Въпреки че ме мразиш, аз не мога да разбера защо, но моите чувства си остават пълни с уважение към теб! Колко беше хубаво, когато бяхме заедно и се разбирахме като родни сестри. Хранехме се заедно, споделяхме си всичко и т.н. Ти си оставаш моята най-добра приятелка. Въпреки че ти вече не ме смяташ за такава, аз не те мразя и не си мисля лошо за теб. Само се моля горещо за твоя мир всеки ден. Мъчно ми е, че не можеш да ме разбереш! Копнея да се върнат онези години на спокойствие. Понякога плачех, а една нощ, когато си мислех за теб, се помолих за разрешаването на този проблем. Винаги можеш да разчиташ на мен! Бог ми дава сили да издържам на трудностите! Друга жена, невярваща, в такава ситуация дали би издържала?
Не те обвинявам, сигурно имаш някаква причина да се държиш така с мен – това ти си знаеш. Понякога за момент се ядосвах, когато ме предизвикваше, но с Божията помощ овладявах чувствата си. Моля те, в името на нашето приятелство и добрите спомени, отново да се сдобрим и бъдем приятелки.
С голямо уважение към теб – твоя приятелка Надя.“
Писмото го пуснах в пощенската й кутия. Тя се трогна от всичко това. Беше благодарна, че от църквата й носех и парична помощ. Два пъти след това дойде в църквата. Призна, че е била много лоша в отношението си към мен и че аз толкова много съм й помагала въпреки това. Каза, че дори е започнала да се моли.
Успокоих я, като й казах, че Бог много я обича и че прощава грешките, когато се осъзнаем.
Бог има грижа за нейната духовна промяна. Благодаря на моя Бог и вечна слава да Му бъде за намесата в живота ни!
АМИН!