Спомените на Кирил Шемков за времето, прекарано в затвора поради вярата си от книгата „Вяра зад бодливата тел“
Първата събота отказах да работя и минах без всякакви неприятности. Втората обаче не ме оставиха в бараката. Излязох с другите на работа, но не работех. Милиционерът, който ни охраняваше, се казваше доколкото си спомням, Стефан. За да нямам неприятности с началника, той ме посъветва да се скрия в житото. По-късно научих, че майка му и сестра му били адвентисти. Третата събота се падаше 1 август. Било решено на тази дата да се пожъне всичко. За да бъде изпълнен планът, бяха докарани лагеристи от околните ТКЗС-та,
Когато на сутринта отидохме на нивата, заварихме там същия милиционер. Попитах го дали ще ми помогне и тази събота. Отговори, че днес нищо не може да направи за мен, понеже комендантът по охраната на всички лагери в Тутраканско идвал лично, а той бил опасен човек. Точно когато каза това, в далечината се зададе началникът на голям хубав кон. Свещеникът, моят бригаден, който чу Стефановите думи, започна да ми шепне: „Шемков, бързо започвай работа! Моля те, започвай да работиш!“ Отговорих му: „Допреди малко ми обещаваше, че ще ме освободиш от работа, а сега ме принуждаваш! Не се плаши, сам ще се оправя.“ Наблизо имаше царевица, висока колкото човешки ръст. Влязох там и паднах на колене да търся помощи сила от Бога, понеже само Той ми остана. Това беше първият ми сблъсък с началник и аз трябваше да откажа послушание. Не зная колко съм се молил и как… Когато се изправих, стори ми се, че се връщам от друг свят. В същия момент началникът минаваше оттам и виждайки ме в царевицата, попита милиционера: „Какво прави оня там?“ Милиционерът нищо не отговори, нито аз. Началникът отмина и продължи надолу към другите бригади, които вече жънеха. После видяхме как засили коня към една купчина болни и как те се разбягаха като пилци пред него. Всички грабнаха сърповете и започнаха да жънат, забравили болестта при вида на побеснелия началник. Свършил там работата си, той се върна към нас.
Бях вече навлязъл в своята 37-ма година и бях проповедник. Когато приближи до мене, аз му козирувах (така ни беше наредено), казах си името и че съм по вероизповедание адвентист от седмия ден, че не мога да работя в събота. Той малко иронично ми отговори: „Щом не работиш, няма да ядеш“. Тогава ние само за храна мислехме, понеже нищо и не ни даваха. Едно парче хляб и една чорба, в която нямаше почти нищо. В това време се обади свещеникът: „Господин началник, не съботата, а неделята е ден за почивка“. След тези думи разположението на коменданта към мен се измени бързо. И докато говореше и се усмихваше, сега се превърна в човек със змийски очи, готов да ме убие. Със сподавен глас ми каза: „Марш на работа!“
Когато разбра от държанието ми, че няма да тръгна, повтори заповедта си и налетя с коня върху мен. Аз нямах страх от коне, понеже три години бях служил запас в конна батарея. Вместо да побягна, бързо протегнах ръка, за да го хвана за юздата. Конят се изплаши от движението ми, изправи се на задните си крака и за малко не събори ездача си на земята. Оправяйки шапката си, която бе паднала на очите му, той ме напсува на майка, извади пистолета и ми заповяда да започна работа. Вместо да го послушам, казах: „Вие можете да ме застреляте, но нямате право да ме псувате на майка. Ако бихте видели майка ми, щяхте да се засрамите“. Той бе така ядосан, че да можеше, би ме изял с очите си. Пребледнял от люта злоба, изсъска: „Ще ми платиш за това. Запомни името ми, казвам се Николов.“ Аз също му се представих: „Може би и за вас да е добре да знаете името ми Казвам се Шемков.“ Комендантът обърна коня си, отиде при милиционера и му нареди: „Да легне както е облечен в стърнището с лице към земята и да не мърда“ и отмина.
Това стана около 7 часа сутринта. Онази година имаше страшна суша. Житата бяха ниски, едва трийсетина сантиметра. Нощите бяха задушни, а денем ни изгаряше слънцето. Земята беше нажежена и мараня излизаше от нея. И ето, легнах с лице към стърнището. Колко време съм лежал така, не зная. Но в един момент усетих, че някой ме залива с вода и се видях легнал в царевицата – същата, в която сутринта се бях молил. Един другар ме плискаше. Свестих се. Разбрах, че съм получил слънчев удар, беше 13 часа. Милиционерът Стефан ми бе запазил чорбата от люцерна, на която нямах право, понеже не бях работил.
Първата проба мина благополучно, страхът беше победен. Жътвата на пшеницата беше привършена, но аз пожънах нещо много по-ценно. Е, бях си осигурил и по-дълго „летуване“ по добруджанските ТКЗС-та и блатата на остров Персин.
Сбърках ли, че не се подчиних на заповедта да жъна? Не, понеже Бог лично бе дал заповед в събота да не се работи. Изборът беше пред мен и аз избрах послушанието към Бога с всички последствия от това, но и с всички благословения.
