Русанка Йорданова, с.Оброчище
След едномесечен престой в болницата още нямах поставена диагноза. Лекарите умуваха, а аз продължавах да си вдигам температура, въпреки лечението. Бяхме две жени в стаята а средното легло беше свободно. Наложи се да отида до съседен град за изследване и веднага отново да се върна в болницата. Когато се върнах на средното легло беше настанена жена, почти на моята възраст. Заприказвахме се – довели я от интензивното, където беше лежала с диабетна хипергликемия; и тя беше учителка, като мене. Най-после някой със сходни интереси. Очертаваше се да има с кого да си говоря. И това си беше така – дълго обсъждахме проблемите на образованието, обучението и т.н. Поговорихме и за семействата си – нейният съпруг и по-малкият и син идваха всеки ден, за разлика от моите /не живеехме в града, в който беше болницата/.
Те съвсем непринудено започнаха първо да изпълняват някои мои поръчки, а в последствие и съвсем изцяло си се грижеха за мене – дори ми перяха и чаршафите. Представяте ли си двама мъже, останали за момента без женско присъствие, да ми предложат да перат и моите дрехи. В момента нямах друг начин и те ми дойдоха като вид спасение и приех. Така отново се занизаха дни и нощи, в които вече имаше с кого да си говоря. От дума на дума стигнахме до вярата в Бог. „Да, аз имам някаква своя си вяра-вярвам!” – казах аз една вечер на жената до мене. Това беше ключът. Нежно и с много любов жената до мене ми обясняваше, че да си добър човек и да вярваш е много хубаво но аз не бях дори прочела Библията. Познавах донякъде православното християнство от учебниците по история и в неориентираните си духовни търсения бях попаднала на книгите на Пако Рабан и Шърли Маклейн. Скоро нейният съпруг ми донесе Библия, а ние от две съседни болнични легла започнахме библейски курс.
Времето си минаваше, но при мен нещата със здравето не вървяха, а моята нова приятелка се оказа с раково заболяване. Прие диагнозата си с голяма мъдрост, а аз плачех нощно време когато всички заспяха. Тежки дни и нощи – чувствах се добре само когато говорихме по Библията. Въпреки всичко, Бог й даде сили да продължим библейския курс.
Вечерта преди нейната операция тя ми каза: „Независимо какво ще се случи утре с мене – обещай ми, че ще се кръстиш, за да бъдем един ден заедно във вечността!!” Плачеше ми се ужасно, сълзите напираха, но не му беше времето. Наведох за миг глава, получих сили да взема решение пред себе си и пред Бога и с усмивка и казах „Да!”. Кратко изказано решение, но вярвайте ми макар и взето в рамките на секунди беше напълно осъзнато и отговорно. Вече 11 години съм член на адвентната църква.
