Кирил Шемков, по книгата „Вяра зад бодливата тел“
На острова имаше голяма зеленчукова градина и един ден ни прехвърлиха от втори обект на трети (или първи – не съм сигурен). Имаше и големи площи, засети с жито, които трябваше да се жънат. На този обект началстваше един подпоручик от милицията, който се заяде здравата с мен. Обикновено обикаляха с коне. Ще ни изкарат на работа, особено по жетва и ето, около единайсет часа ще пристигнат трима или четирима и още с идването си ще попитат бригадния: „Съботянинът работи ли?“ Когато това се случваше в събота, аз обикновено бях наблизо и сам отговарях: „Не“. След псувни ще почнат да ме гонят с конете си да работя. Обикновено един по един засилваха коня си срещу мене с вик: „Вземай сърпа и започвай да жънеш!“. Един засили коня към мене, после вторият, третия и четвъртият. Но чудно, нито един път конят не ме блъсна или сгази, въпреки че стоях на място. Когато виждаха, че не бягам и не се плаша, нито вземам сърпа да жъна, грабваха прътове или дървета и започваха да ме бият. На няколко пъти ги оставих известно време да ме бият, а после издигах гласа си (а той беше силен), та всички да го чуят. Често пъти близо хиляда души бяха на работа: „Защо не спазвате Конституцията на България? В нея е гарантирано правото на всички граждани от всички вероизповедания свободно да изповядват своята религия“.
Моите приятели се питаха: „Какво ще стане с Шемков?“ Новите лагеристи, виждайки как ме мъчат, казваха: „Ей сега ще започне да работи“. „Шемков ли? – отговаряха старите – никога – в събота!“ Всички спираха работа и гледаха какво ще стане. Докато не започнех да говоря, те ме принуждаваха с бой да взема сърпа и да жъна, но щом се чуеше гласът ми, забравяха за жътвата и започваха да ме гонят. Страхуваха се да не би тези 1000 души, всеки със сърп в ръката, да кажат: „Докога, бе, ще ни мъчите?“. И с един „юруш“ да пометат малкото милиционери. В обекта вече ме очакваше биячът и след „обработката“ ме затваряше в карцера.
Този летен карцер беше най-лошият. Бе ниско помещение, издълбано под насипа. Когато влезеш вътре, те удря миризма на речна тиня. С всяка крачка краката ти все по-дълбоко затъват в тинята. Там трябваше да прекарам съботата, неделята, понеделника, вторника, срядата и чак в четвъртък по пладне ме изкарваха. А другата събота се повтаряше същото. Тук и там в калта имаше парчета тухли, донесени от по-раншните наказани, но това не беше нищо. Трябваше човек да легне направо в тинята. Ако не е умен и легне по гръб, туберкулозата му е готова. Аз винаги лягах по очи с ръце на гърдите. А заспиш ли, събуждаш се само след половин час като пиян от миризмата. И ето, това „излез-влез“ ми дотегна. Реших повече да не излизам. Ще искам да умра вътре. Надзирателят идва в четвъртък да ме освободи. „Излизай!“ Аз излязох, но застанах пред един друг по-малък от този и по-сух карцер. Надзирателят ми казва: „Заминавай!“‘. Аз обаче все стоях, без да помръдвам. „Заминавай!“ – викна той сърдито.
-Няма да заминавам – казах – дотегна ми това „излез-влез“, искам да умра вътре, да се освободите и вие от мене, и аз от вас“.
Той кипна и когато се засили да ме удари (а това беше една грамада от кости и мускули – от мен нямаше да остане нищо), само отскочих встрани и избягах в бараката. Същия ден вечерта на съвета този надзирател докладвал: „Шемков не се страхува от карцера и не иска да излезе. Казва, че иска там да си умре“. След съвета решили вече да не ме затварят в карцера, а понеже по-рано бях заявил, че няма да умра в лагера, но ще изляза, плашейки се да не би да избягам, решили да ме сложат на най-високото място на обекта. И така стана. В събота аз седя на слънце, а всички около мен работят. Чувам тук и там някой от другарите да казва: „Виж, Шемков си прави слънчеви бани, а ние работим“. А някой ще му отговори „Щом му завиждаш, стани и ти адвентист и ето ти слънчева баня“. Друг ще каже: „Ама преди слънчевата е кървавата – това е лошото“.
Колко е добър Бог! Колко дни дишах нечистите и влажни изпарения на тинята и ето, Той промисли за мен време за възстановяване слънце и почивка. Слава да Му бъде!
