Веднъж се возех в една маршрутка. Едно момче на около шест години играеше срещу мене в маршрутката. Майка му гледаше безразлично през прозореца и не реагираше, а той я задърпа рязко за ръкава. Детето искаше нещо. И тогава майката се обърна, дръпна ръката си и го запита троснато:
– Какво искаш от мен?!
Той спря да я дърпа.
– Какво искаш, питам те?! Знаеш ли изобщо кой си? Ти си никой! Разбра ли? Ти си нищо! – тя запрати тези думи в лицето му.
Момчето я погледна и ми се стори, че трепереше. Или по-скоро аз се разтреперах. Чувствах се сякаш се изпотявам. Помислих си: „Тя това ли му казва? Какво си мисли тя?“
– Ти го уби – казах аз, но никой не ме чу. Както обикновено, хората продължиха да спят в маршрутката. Седях си там, не помръдвах. И момчето не се разплака. Тя премести ръката му и се обърна към прозореца. Той вече не притесняваше майка си, а мълчеше. Гледаше разкъсания гръб на седалката пред него и мълчеше.
„Ти си никой!“ – много се ядосах на тези думи.
Затворих очи, за да се успокоя и започнах да дишам дълбоко. И когато ги отворих, видях един бонбон. Младият мъж, който изглежда беше студент, русоляв, къдрав, с джинсов костюм, подаде на момчето бонбонче. Той разтърси ръката си и каза:
– Вземи го, за теб е.
Той го взе. И после студентът му даде втори бонбон. Момчето се колебаеше да вземе втория. Тогава едвам удържах сълзите си…
Момчето не изяде бонбоните, а докосна ръката на майка си. Тя не се обърна веднага към него, но все пак го направи. Детето държеше бонбоните за нея.
Тя го погледна много изненадана. После момчето сложи бонбоните в ръката й. Тя, като че ли страшно много се засрами и бързо му го върна.
– Не искам…“, каза тя.
Двета бонбона бяха в ръката му все още.
– Яж сам бонбоните. Аз не искам. Честна дума.
Тогава момчето сложи бонбоните в скута й.
Никога няма да забравя тази пауза. За минути това момче израсна пред мен, стана мъж, и тя се превърна от ядосана жена в красива млада жена. Така почувствах тези мигове.
Тя мълчеше. Тя мълчеше дълго време. Момчето я прегърна. После той разопакова единия бонбон и й го даде. Детето не започна да яде своя бонбон, докато майка му не сложи другия в устата си. Представяте ли си? Това беше друга изненада.
Тогава си помислих за моята реакция: „Толкова ли си праведен, че искаше да я обвиняваш. И ти нямаше да направиш нищо друго, освен да предизвикаш караница и скандал. Колко е мъдро това момче! Той победи другите. И той докосна сърцето, до сълзи…“
И този студент му даде два бонбона, помислих си, имаше причина за това.
Обърнах се… От задното стъкло на маршрутката видях онзи студент, който си тръгваше по студената улица. А майка и син седяха, доближили главите си един до друг.
Тогава шофьорът обяви моята спирка. Излизайки, докоснах ръката на момчето и му казах „благодаря“.
Ще помня този урок завинаги. Спомням си, че ми отне години, за да разбера, че това е само пример и трябва да се поуча от него. Не викай, не обвинявай, не съди! Само пример. Това момче ми даде пример. За нея и мен. Той ни промени.
„Не се оставяй да те побеждава злото; но ти побеждавай злото чрез доброто. “ (Рим 12:21)
Приемайки родителите, намираме мир.
Приемайки близките, намираме щастие.
Приемайки децата, придобиваме доброта.
Приемайки приятелите си, придобиваме искреност.
Приемайки живота, придобиваме мъдрост.
Дай късче топлината на съседите си днес!
Истината е една, както и любовта!
Свалете детската история в doc-формат>>
