В селцето, където живееше, господин Малер беше много обичан и тачен. Винаги усмихнат, той поздравяваше всички, имаше готова добра дума за всеки, и с удоволствие правеше услуги на другите. Особено го ценеше неговата леля. Винаги, когато трябваше да се забие някой пирон, да се поправи нещо, той беше там със своите шеги и смешки.
Всяка седмица той редовно я посещаваше, носеше й букет цветя или плодове, или нещо интересно. Първите ягоди, първите череши, първите праскови бяха за леля Люси. Тя беше много богата, но се заемаше сама да чисти и поддържа къщата си. Хубавата къща беше много добре подредена, как- то и градината около нея. За леля Люси това бе голямо удоволствие. Нямаше нужда от кола и не искаше нищо. От къщата и се откриваше чудна гледка далеч към красивото предградие, пълно с цветя и зеленина. В далечината, при ясно време, можеха да се видят и планините.
Леля Люси никъде не излизаше. Една малка разходка в полето всяка вечер й беше достатъчна. Пощаджията и нейният племенник й носеха хубави книги за четене.
– Искам да направя от тебе мой единствен наследник- каза тя един ден на племенника си – защото ти единствен се грижиш за мен.
– Но, скъпа лельо, ти имаш и други племенници и племеннички, които също ще искат част от твоето наследство. Не ги забравяй!
– А те нима не ме забравиха? Не! Всичко, което имам ще бъде на теб. Ето, толкова години, откак е умрял съпругът ми! Нямахме деца. Той беше богат, а след като умря, аз живея скромно от лихвите на неговото богатство. Доволна съм от теб, ти винаги си толкова мил с мен.
– Знаеш, лельо Люси, че независимо винаги ще бъда към теб един и същ.
Марк беше искрен като казваше това.
Минаха доста години. Животът течеше като с меки и чисти вълни.
Но внезапно един другар на Малер, където работеше, умря и друг го смени. Характерът му беше много особен, беше лош човек, но на вид добър и интересен. Малер започна да мисли, че ако има богатството на леля си, може да се освободи от труд и грижи и да живее доста щастливо. Дяволът му внуши един план, на който той не успя да се възпротиви.
Той притежаваше ключ от вилата на леля си Люси. Въоръжен с голям чук, една неделна вечер към осем часа и половина, той проникна в стаята на леля си, без да го забележи някой. Знаеше на кой стол си почива тя и чете. Надяваше се да не го чуе. Изненада я отзад. Стана толкова бързо. Тя не страда дори един-единствен миг… Но ри, тя се обърна в момента, когато чукът щеше да се стовари върху главата й. Разбра всичко и с какъв поглед го погледна тя само!
– Ти!
И вече не беше сред живите.
Малер счупи няколко стола и разхвърля наоколо. С инструмента на своето убийство счупи и един прозорец.
На другата сутрин купи сладкиши за леля си и отиде у тях в десет и половина, както правеше обикновено. Там, без да се бави, телефонира на полицията. Пристигнаха веднага с лекар. Явно, че се касаеше за обир.
– Предлагам 10 000 франка на този, който открие убиеца – каза господин Малер.
В малкото селце всички съчувстваха на племенника на убитата. Той по такъв начин изразяваше обичта си към починалата, че изглеждаше благороден като нея. Госпожа Малер също страдаше, като гледаше как се излъчва нейния съпруг. А той самият вече не беше онзи слънчев човек. Често се събуждаше нощем облян в пот, сънуваше кошмари. Виждаше в сънищата си погледа на своята леля, която сякаш искаше да каже: „Ти, когото толкова много обичах! Ти ме уби, за да можеш да се възползваш по-бързо от наследството, което така или иначе щеше да бъде твое. Никога не мога да по-вярвам, че това си ти!“
Малер наследи баснословно състояние. Нямаше нужда повече да работи, но здравословното му състояние бързо се влоши. Страдаше от главоболие; сърцето му биеше бързо и често пъти прескачаше. Лекарят, извикан по настояване на съпругата му, го посъветва да смени въздуха. Но един-два ме-сеца престой на морето не му донесе никакво облекчение. Отиде на планина, но и там не намери покой.
Господин Малер подари на църквата много пари за бедните. Никой не чукаше на портата му напразно. Стана дори още по-услужлив, но изразът на лицето му говореше за страдание. Имаше уважението, почитта и обичта на всички. Но въпреки това животът му ставаше все по-тежък. Започна да изпада в тъжни настроения, които големите наричаха депресия. Докторът не можеше да намери лекарство за него. И колкото годините минаваха, толкова по-лошо ставаше. От време на време някой приятел го питаше:
– Не можаха ли да намерят престъпника?
– О! Не ми говори за това, моля те! Не, никаква следа не можаха да открият. Това няма да върне леля ми.
Изтърколиха се шест години на страдание. Господин Малер не можеше да издържа повече. Той взе решение и се отправи към съдията.
– Идвам да ме сложите в затвора. Аз съм този, който уби леля си.
– Господин Малер, това не може да бъде! Вие сте толкова добър, толкова благороден, толкова любезен с всички!
– Не, аз И убих и това ме прави нещастен и болен. Шест години се мъчих! Не, наистина, парите не правят щастието. Вземете ме в затвора, осъдете ме! Няма нищо по-мъчително и лошо от онова, което преживях, откакто извърших престъплението.
– А съпругата ви знае ли?
– Не, и това ме задържаше да не си призная по-рано. Тя не заслужава това, тя е толкова добра. Имам едно писмо за нея. Ще бъдете ли така добър да й го занесете и обясните?. Помолете в църквата да се молят за мен. Разкажете им за моето нещастие. Ах! Грехът! Колко страдания докарва грехът!
Съдията направи необходимото. Господин Малер беше затворен в килия. На другия ден, изпълнен със съчувствие, съдията отиде да види как се чувства новия затворник.
– На това неудобно легло, за първи път от шест години прекарах първата си спокойна и без кошмари нощ.
Защо не се изповядах по-рано. Защо я убих? За мое най-голямо не-щастие. Да, най-голямото нещастие е да се подадеш на греха, а още по-голямо е да не го изповядаш.
