ИСТОРИЯТА НА КРЕМЕН КРЪСТЕВ – ИСТОРИЯ НА ЕДНО ПОВЯРВАНЕ
Ще предам тази удивителна история така, както е описана от В. Вълчанов в малката книжка,, Гората над Юзека”.В своето предисловие той пише :,, Предлаганата книжка написах въз основа на действителни случаи. Това за мен беше голямо улеснение. Аз просто написах това,което съм преживял или което ми бяха разказали други.Желанието ми беше да събудя или подхраня чувство на упование и вяра в живия Бог.”
Познавам лично както автора, така и човека, за когото той пише. Затова и аз мога да гарантирам за истинността на тази необикновена житейска съдба.
Разказът, който искам да представя, е озаглавен от автора ,,Историята на едно повярване”. Въпреки че говори за друг човек, той е представил тази вълнуваща история в първо лице единствено число,така както му е била разказана от неговия приятел. Да започваме:
,, В своите детски и юношески години аз бях едно здраво и надарено момче. Обичах музиката,спорта,игрите,а с учението се справях лесно и много добре. Нямаше училищен предмет-нито математика,нито история или литература или някой друг,пък бил и той и най-трудният,който да не ми се отдаваше. Еднакво добре играех футбол,баскетбол,бях добър плувец,служех си отлично с греблата,мускулите ми бяха силни и развити,имах отлични качества и за боксьор. На двадесет години аз посещавах боксова школа,следвах заедно с това математика и виждах бъдещето си спокойно,ясно и изпълнено с успехи.
Имах успехи и в младежките организации,умеех да организирам и да ръководя,не ми липсваше също и общителност ( произхождах от семейството на трудови хора). Така аз виждах бъдещето си сигурно и ясно. Бях уверен,че лекотата,с която спортувах,учех и печелех признание от страна на преподавателите,другарите си и младежките политически организации, ми осигурява бъдеще,което ще ме изведе далеч напред. Сигурен бях,че ми е отредено добро и дори високо място в обществото. Виждах се като човек с положение и заслужено издигнат от обществото, в което живеех.
Времето си разпределях за учение,за спорт,за приятели и за забавления. Понякога минавах и по улица ,, В. Коларов” ( сега е ул. Солунска),където недалеч от ъгъла с булевард ,Витоша” се намираше и една църква,но никак нямах желание да вляза вътре и дори само да погледна какво има там.Виждал бях,че там много често влизаха или излизаха хора,но към всички тях аз гледах с презрение,за да не кажа дори с омраза. Това бяха за мен хора заблудени,непросветени,ненужни на обществото. През онези години на самоувереност аз много лесно решавах всичко:такива хора-казвах си аз-не трябва изобщо да има;те просто трябва да се премахнат и дори-аз лесно решавах всичко-да се унищожат.
Така си мислех с дързостта, а може би и с глупостта на моите двадесет години. Но тези мисли ми идваха рядко,само когато минавах покрай църквата на ул. ,,Васил Коларов” или пък покрай някоя друга църква. В останалото време аз,както вече казах,учех,забавлявах се или спортувах,докато един ден легнах болен-безсилен,немощен и при това без дори да знам от какво и как се разболях. Просто една нощ температурата ми се покачи високо,бълнувах,през деня лежах,после температурата ми спадна,стана отново нормална,но силите ми не се върнаха. Аз не можех вече да вдишам с пълни гърди,нещо ме задушаваше,отнемаше силите ми-аз едва можех да повдигна ръка.
В болницата ми наредиха да пазя абсолютен покой,направиха и изследвания-някакъв зелен вирус се показал под микроскопа-и това било всичко. До леглото ми поставиха табелка,каквото има до всяко легло,и на нея написаха какво беше заболяването и наименованието на болестта;но какво беше то и каква беше болестта,аз не знаех. Табелката стоеше далече,аз не можех да я достигна,пък и да я достигна-не виждах никаква полза. Щом лекарят не ми казваше каква е болестта ми,то може и болест да няма и аз временно може би съм тук,и скоро,много скоро пак ще съм здрав и силен,както съм бил преди.
Но оздравяването ми,уви,не настъпваше. Аз лежах все така безсилен,не можех да стана,нито да ходя и едва успявах да си движа ръцете,но колкото само да поема чаша с вода,да привлека одеялото към гърдите си и да се покрия,или да направя нещо друго,което е най-обикновено и не е трудно.
Един ден,все така по момчешки самоуверен,събрах сили,колкото имах,и като се присегнах,улових табелката на леглото,обърнах я към себе си и прочетох написаното на нея. После пак я оставих както си беше и се отпуснах на леглото. В стаята нямаше никой-едното легло беше празно,болният беше починал предния ден. Другият болен беше изведен за преглед на рентгенов апарат. В стаята нямаше нито сестра,нито лекар,нито пък някой от стажантите,които бяха млади хора,на години почти колкото мен. С тях се разбирах най-добре. Говорехме си,шегувахме се-аз никога през живота си не бях престанал да се шегувам-или спорехме за успехите или неуспехите на отборите от футболното първенство. Но аз не можех вече да говоря и за спорта така разпалено,гласът ми беше слаб,не ми достигаха сили и въздух. Аз знаех вече,че това е от сърцето ми и макар че наименованието на болестта беше написано на латински език,усещах и разбирах,че може би зад обикновените латински букви и неразбираеми думи се крие нещо сериозно и може би не така безопасно. Затова един ден,като виждах, че времето минава,а състоянието ми не се подобрява,аз помолих един от стажантите да ми даде учебника си и да прочета каква е болестта,в какво се състои и как се лекува.
Стажантът,по младежки солидарен и отзивчив,ми подаде учебника си и там,на страница 418,между многото болести и страдания,които са отредени на човешкия род,намерих написано и моето,със същите думи,с точно същия текст,но без никаква надежда да получа от това:
,, Осемнадесет месеца след началото, на болестта завършва летално”-така пишеше там.
– Моля ти се-обърнах се аз към една опитна и добра сестра-може ли да ми кажеш какво
означават думите ,,завършва летално”?
– Летално ли?-каза сестрата,посочи тавана с пръст и подсвирна лекичко,защото не искаше
да каже думата ,,смърт”.
Но тя заседна в сърцето ми,остана там,страшна и безчовечна,така зловеща и ужасна,както никоя друга дума на света. Преглътнах и нищо не казах,но вече разбрах участта си. Сестрата излезе и преди да затвори вратата прехапа устни от страшния въпрос,който й бях задал. Тя може би вече допускаше,че аз знам жестоката участ на моя кратък живот;във всички случаи,след година и половина,болестта завършваше със смърт!
И така,от моите планове и надежди не остана нищо. Очакванията ми,че ще отида далеч напред в живота, изведнъж се провалиха.Пътят на моя живот не ме извеждаше напред и не ми предлагаше нищо хубаво. Не само че не ми предлагаше нищо хубаво,не ми предлагаше нищо,освен най-страшното – мъчителна смърт. Тази съкрушителна истина аз опознах много изведнъж и много неочаквано,с ужас и много страдания, и сълзи под завивките на болничното легло. Завивах се през глава и плачех,тихо и безшумно,облян в сълзи,които оставяха следи по лицето ми,които аз исках да скрия,но не успявах. Сестрите в болницата ги виждаха,виждаха ги и лекарите,и родителите ми-когато идваха да ме посетят-но нищо не ми казваха ,за да ме утешат,защото утеха нямаше.
Месеците минаваха,болестта се развиваше и отиваше към последния си етап. С огромна душевна болка аз виждах,че животът ми на този свят си отива,свършва и отначало само понякога,а после все по-често,започнах да си мисля-щом този живот за мене свършва,то дали не съществува някъде друг живот? Защото все пак-утешавах се аз-хората не биха говорили иначе за Бог. И за да не забравя,че може би и да има Бог, и че само той може да ме въведе в другия свят(ако такъв свят има),един път,след като се бях нахранил и преди да съберат приборите,аз взех вилицата и като се присегнах към болничното шкафче,с острия край на вилицата и с всички усилия на отпадналото си тяло,изрязах върху бяло боядисаното шкафче буквата ,,Б”,която трябваше да означава ,,Бог”. Направих си просто един малък олтар,за да гледам постоянно тази буква и да се подсещам,че ако има някой,който да ми помогне и след моята смърт да ми даде нов живот,това може да бъде само Той.
Но дали има изобщо друг живот и друг свят,дали има Бог,аз не знаех и нямаше кой да ми каже. Родителите ми бяха невярващи,те не знаеха и не можеха да ми кажат нищо,а в стаята никой не говореше за Бог. Нашата страна беше атеистична и ако взема да питам другите болни дали има Бог,това означаваше само да вдигнат рамене, да не ми отговорят,или дори само да ми се присмеят…
Нямаше кой да ми каже. В стаята бяхме само трима души:един четиридесетгодишен,затворен и мълчалив мъж, и един млад човек,почти на моите години,весел и вече почти здрав,който се казваше Боян. Веднъж при сутрешния преглед,като минаваше покрай моето легло,лекарят забеляза буквата ,,Б”,която бях изрязал на шкафчето и сърдито,но все пак с престорена закана,се обърна към Боян:
– Ти защо си написал буквата си върху шкафчето? Да стоиш мирен!-смъмри го лекарят.-
Иначе ще те изпиша още сега.
Боян не каза нищо и само се усмихна,защото това беше всъщност мечтата на всички болни;да бъдат изписани и да напуснат болницата.
Боян наистина си отиде още само след няколко дни,а на неговото място дойде друг и само аз си оставах на легло№ 1,със съкрушено сърце,отчаян,загледан в буквата ,,Б” и с една мисъл само ,,Дали пък наистина има Бог”? И често се разговарях с Бога-не се молех,не, това което казвах не беше молитва. Мислено се обръщах към Него и Му казвах,че не искам да ме прости или да ме излекува,но ако наистина съществува,да ми даде знак,да ми покаже по някакъв начин, че го има,че съществува реално на този свят или пък някъде другаде.
– Ако го има-мислех си аз-Той би трябвало да ме чува,защото често,много често Го виках и
питах дали съществува. А ако ме чува и щом ме чува,тогава защо и да не ми отговори;да ми каже или да ми даде знак;да ми покаже,че това,което говореха хората,е истина;че наистина съществува и че наистина има Бог.
Но отговор нямаше. Аз лежах в леглото си безсилен да се помръдна,нещастен и съвсем сам. Другите двама болни от стаята ставаха често,излизаха,разхождаха се из коридора или дори на двора,за който аз нямах дори и представа как изглежда. Вечер гледаха телевизия или се събираха и си приказваха,отиваха до телефона и се обаждаха на свои близки и приятели.
Една вечер моят съсед по легло се надигна и стана, нахлузи чехлите си, наметна болничния халат и каза:
– Аз отивам да ме подстрижат.
Беше русо, хубаво момче, студент по история. Косата му наистина беше пораснала и беше станала голяма. А и аз попипах също и моята коса с ръка, тя също беше пораснала много. И тогава станах, нахлузих също чехлите и тръгнах след него. Минах по коридора и през двете врати влязох в третата, където влезе и русият студент. Той беше вече седнал на стола и чакаше да го подстрижат. Видях, че говореше нещо с главната сестра, която беше в стаята, и по усмивките на лицата им не беше трудно да се разбере, че разговорът е лек и приятен. Когато влязох, те прекратиха моментално разговора и усмивките от лицата им изчезнаха. С почти задавен от изненада глас сестрата се обърна към мен:
– Защо си дошъл тук? Ти какво си направил?!… Бързо в леглото!-скара ми се тя.
Нищо неразбиращ, но смутен и огорчен, аз поех обратно пътя към болничната стая. Не можех да разбера в какво толкова съм се провинил, че така остро ме скастри и изпъди. Как със студента си говореха, смееха и шегуваха, а щом влязох аз, нещата коренно се промениха. Защо, защо стана така? Защо ме изпъдиха и не позволиха да се подстрижа?
Прибрах се в стаята, легнах си все така умъчнен и в същото време в недоумение от странното поведение на сестрата. Скоро заспах.
На сутринта, още преди часа на редовния преглед, в стаята влязоха главният лекар, завеждащите отделения, лекарите, главната сестра, другите сестри и почти цялата болница – те изпълниха стаята, а по-голямата част от тях остана вън.
– Вярно ли е, че си ходил в стая №5? – ме запита главният лекар.
– Вярно е – отговорих виновно аз.
И тогава, чак тогава, аз се сетих и осъзнах какво точно е станало снощи. Аз бях станал и бях ходил, нещо, което не бях в състояние да извърша вече от близо година насам! При всичката си немощ, след като цяла година не бях стъпвал на краката си, аз бях станал и бях ходил съвсем спокойно, като че ли нищо не е било. Бог от небето ми даваше знак за Себе Си. Даваше ми най-добрия знак,който изобщо можеше да ми даде.
Лекарят ме поздрави. Виждах колко много беше радостен и въодушевен. Виждах и радостта на всички останали. Това беше невероятен отговор на моите неизговорени молитви. Това беше категорично доказателство, че Бог съществува,че Го има и че е загрижен за своите деца.
Моят поразителен случай се разнесе като светкавица из цялата болница. Идваха и от съседните стаи,за да ме видят. Всички ме поздравяваха, усмихваха ми се и ми се радваха от сърце. Но най-радостен, както предполагате, от всички бях аз. Силите ми се възвръщаха,аз чувствах, че укрепвам отново, че ще оздравея. Макар и бавно, и постепенно болестта отстъпваше и престоят ми в болницата беше вече само въпрос на време. Един ден лекарите сметнаха, че моето стоене в болницата е вече безпредметно и аз напуснах лечебното заведение,където бях прекарал почти цяла година. Стаята с три легла,болните,които идваха и си отиваха от нея,прозорецът към двора,останаха само като един спомен,както и шкафчето до леглото ми,с изрязаната на него буква ,, Б”,което означаваше ,,Бог”.
Когато напуснах болницата,моите родители дойдоха и ме взеха с кола. Без болничен халат,с дрехите, с които ходех,когато бях здрав,аз седнах в колата и ние се отправихме към дома. Колата беше таксиметрова,шофьорът беше приятен и услужлив човек. Аз го помолих да мине из улиците на града-просто за да се разсея,да видя улиците и площадите,които така добре познавах. Помолих го да мине и по ул. ,,В. Коларов” ( днешната Солунска ). А когато той направи това и мина покрай църквата,която се намираше на тази улица,го помолих:
– Карай по-бавно! Карай по-бавно!
И развълнуван загледах към входа на църквата,върху която отгоре над входа прочетох написано с едри букви:,, Църква на адвентистите от седмия ден”. После се отпуснах върху седалката на колата и до края,докато се прибрах у дома,все си мислех за неразбираемия за мен надпис. Много,много имаше още да се питам, докато науча нещо повече за Този,Който ми беше дал най-милостивия знак за своето съществуване. Но нямаше кой да ми каже нещо повече.
У дома оздравяването ми продължи без особени затруднения.Всеки ден у нас идваше лекарката от поликлиниката,преглеждаше ме, насърчаваше ме и на излизане един ден-когато беше дошла за последен път-каза:
– Довиждане-каза тя- и Бог да бъде с теб!
Бог ли? Тъкмо това ми трябваше сега и това най-много ме интересуваше.
– Почакайте-извиках аз и я хванах за ръката,нещо,което иначе не бих си позволил.
– Почакайте!… Защо казахте ,,Бог”? Много искам да знам нещо повече за Него. Дори, ако има дайте ми книга, дайте ми нещо да прочета.
Лекарката се казваше Й.Г. Висока, стройна,белокоса,със сини очи и сдържан израз на лицето си. Тя беше първата,която ми каза открито,че има Бог,че за Него е писано в Библията. До тогава аз не знаех,че има такава книга. Скоро тя пак ме посети и ми донесе Библия. Аз я заразглеждах,запрелиствах,прочетох тук-там някои редове,но ми се сториха не съвсем ясни и не съвсем разбираеми. Но още в началото пишеше думата ,,Бог”,обърнах и последния лист,на последното изречение и там пишеше думата ,,Господ”. Да, това беше книгата за Бога. Това беше , което търсех и което ми беше толкова нужно…
Това всъщност е историята на моето повярване. Оттук нататък всичко в живота ми е нов,отделен разказ, който, надявам се, небето е записало точно и вярно, заради милостта и спасението,които очаквам от
Господа,когото аз някога неразумно отричах.
Ето така се лекува неверие. А такива прояви на Божията свръхестествена помощ,израз на Неговата безкрайна любов, са стотици,хиляди… Да се чуди човек,как е възможно още да има атеисти?!!!
Но ако и ти, приятелю, имаш колебания, тогава никога не забравяй ето това послание от Небето:
,, И призови Ме в ден на напаст; И Аз ще те избавя; и ти ще Ме прославиш.” (Псалм 50:15)
Аз и К.К. сме разбрали това от личен опит… Опитай и ти.
