– Кой иска да спечели някоя и друга банкнота, за да я пусне в мисионската кутия? – попита бащата.
– Аз! – извика Морис.
– И аз! – каза Моника.
– Какво трябва да направим? – попитаха и двамата.
– Ще поработите в градината. Купил съм малко разсад и този следобед искам да направим две лехи, за да го засадя. Свършете си работата и ще получите добро възнаграждение!
– Добре! – извика Морис, който обичаше да копае. – Започваме още сега.
Моника не обичаше много работата в градината, но искаше да се присъедини. И двамата имаха вили – малки, хубави инструменти точно като за тях; на външен вид приличащи на вилица, с която може да се разравя рохкавата земя. Веднага ги извадиха от бараката и се захванаха за работа.
– Аз ще бъда пръв! – извика Морис.
– Не, аз ще те изпреваря! – отговори Моника.
Състезанието започна.
От време на време бащата идваше да види как върви работата.
– Изглеждате много заети. Е, вече мога да садя.
Той започна от лехата, която Морис копаеше.
– Много добре си се справил! Виждам, че забиваш вилата достатъчно дълбоко и изкореняваш всички плевели. От теб ще стане добър градинар.
След това премина на другата леха. Но усмивката му изчезна.
– Е-хей! – възкликна той. – Какво става, Моника? Пр^ пада си много повече от Морис, но какви са тези коренчета тук-там?
– Може да са останали един-два плевела, татко.
– Какво ти един или два! Ами че те са цяла дузина. Май само ровиш по повърхността. Това не е добра работа.
Моника съвсем се обезкуражи.
– Хайде да си починем малко! – предложи татко. – След това ще започнем отново, защото растенията ще умрат, ако ги посадя тук.
– Добре, ще повторя лехата – промърмори Моника.
– Във всеки случай нека да си починем малко!
Всички седнаха на някакъв пън.
– Искате ли да ви разкажа една история, докато почива-ме? – попита бащата.
– Ще е много по-приятно в сравнение с копаенето – отвърна Моника.
– Да, това е хубава история! Става въпрос за човек, който обработвал много добре своя дял земя. Срещу кабинета ми има голяма поляна. Може би сте я виждали, когато ходихме там вчера. През войната тази поляна беше разделена на парцели. Раздадоха я на няколко човека, за да отглеждат зеленчуци. Спомням си колко се трудихме, докато изкореним плевелите. След това трябваше да прекопаем почвата. Колко усърдно работихме! А земята беше твърда и спечена. Беше ни много по-тежко, отколкото на вас този следобед.
Близо две-три години копахме и наторявахме земята, засаждахме растения и накрая събирахме реколтата. Когато войната свърши, стана много по-лесно да се намира храна и всички бяха радостни, че могат да изоставят своите градини, за да дойдат земеделците, да разорат земята и да я засеят с трева за добитъка.
За повечето хора днес това място е обикновена поляна с трева, но те не знаят, че всяка година там става нещо чудно.
– Какво? — попита Морис, защото баща му беше замълчал. – Не съм чувал там да става нещо чудно!
– Малко хора знаят! Но то въпреки това става всеки път.
И вероятно ще става още много години.
– Любопитна съм да разбера какво е! – каза Моника.
– Ще ти обясня. В началото на лятото, преди да окосят сеното, част от тревата, засадена на мястото на една от онези стари градини, израства с няколко сантиметра по-високо от останалата.
– Не може да бъде! – учуди се Моника.
– Може! Тази трева е като скъп спомен за труда и добре свършената работа на един човек, който обработваше земята точно на това място по време на войната.
– Кой е бил този човек, татко? – попита Моника с малко закачлива усмивка. – Да не би да си бил ти?
– Не, не съм аз. Иска ми се да бях, но не съм. Това беше господин Хамънд. Спомням си как от ранни зари до късно работеше в градината, копаеше я старателно и много често я тореше. Хората, които му се подиграваха, че се труди толкова много и си създава излишни трудности, отдавна са забравили за това. Но Бог и природата никога не забравят! И сега, след толкова години, всяко лято на това място израства по-висока трева, за да покаже, че тук е работил верен и способен човек.
Един-два мига всички мълчаха.
– Татко – каза Моника, като оглеждаше земята наоколо – мисля, че трябва отново да прекопая моята леха.
