Една от църквите ни в Бразилия се намира в санаториума за прокажени! Тя се състои от 35 братя и сестри, всички от които са прокажени. Старейшината, главният дякон, предцедателят на съботното училище, учителите… Всички те са с рани, някои по ръцете, други на краката, трети на лицето и т.н.
Веднъж един наш проповедник посетил тази църква с цел да насърчи и окуражи нашите болни братя и сестри.
Когато застанал на амвона погледжайки към техните лица, на места стопени до кост от болестта проповедникът останал безмълвен. Не намерил думи на насърчение и кураж, а на очите му се появили сълзи от умиление пред тази печална гледка.
Тогава старейшината на църквата станал насред събранието и разбирайки чувствата на проповедника казал:
– Братко, ние сме щастливи хора. Вярата в Христа ни дава пълна удовлетвореност! Ние вярваме, че скоро нашият Спасител ще дойде и ще премахне това тленно тяло и ще ни даде ново.
Старейшината на църквата, продължил да разказва случка, на която всички присъстващи били свидетели.
Преди две седмици почина едно младо момиче. Тя беше надеждата на нашата църква. Преди да повярва била здрава и водила нормален живот. Чувала е разкази за Христос, но не му обръщала вснимание. Случило се, че се разболява то страшна болест. В последствие заради нея загубва зрението си. Когато я завеждат на лекар откриват по цялото й тяло особени петна. След обстоен преглед от специалист, заключението било само едно. ПРОКАЗА! И така, момичето се озовало в този санаториум за прокажени.
Там, обаче, тя чула за втори път за Спасителя. След известно време повярвала и била кръстена.
Момичето било най – щастливата душа в целия санаториум. Постоянно пеела. Всяка събота рецитирала по едно стихотворение в църквата, съчинено лично от нея.
След известно време, обаче, към тези две големи нечовешки страдания (слепота и проказа) се прибавила и още една болест: ТУБЕРКОЛОЗА! Събрали се три болести. Тя постоянно кашляла. С напредването на болестта се увеличавала и кашлицата. Въпреки това, радостта й като че ли, се увеличавала също. Тя продължила да весели и ощастливява своите братя и сестри.
Последната събота преди да почине – продължил старейшината – не могла да дойде на църква. След събранието група членове я посетихме в стаята й. Тя лежеше на леглото си и бавно угасваше. Ние тихо плакахме до нея, но в момента, в който се съвзе и ни погледна каза благо:
– Братя и сестри защо плачете? Недейте плака. Не искам никой да плаче около моето легло. Когато излезете от тук, моля ви, кажете на всеки срещнат, че днес една щастлива християнка умря в Христа!
Тогава тя подала на старейшината на църквата едно стихотворение, адресирано до нейните братя й сестри по вяра. Съдържанието на това стихотворение било следното:
„ТЕЗИ ОЧИ, КОИТО СЕГА НЕ МОГАТ ДА ГЛЕДАТ,
ЩЕ ВИЖДАТ ПОСТОЯННО ЦАРЯ В КРАСОТАТА МУ.
ТЕЗИ РЪЦЕ, КОИТО НЕ МОГАТ ДА ПИПАТ,
ЩЕ ХВАНАТ НЕГОВАТА ПРОБОДЕНА РЪКА.
ТЕЗИ НОЗЕ, КОИТО НЕ МОГАД ДА ХОДЯТ,
ЩЕ ТИЧАТ ИЗ УЛИЦИТЕ НА НОВИЯ ЙЕРУСАЛИМ.
Тази наша сестра беше истински герой! А ние, щастливи и доволни ли сме в нашия християнски живот?
„МНОГО МИР ИМАТ ОНЕЗИ, КОИТО ОБИЧАТ ТВОЯ
ЗАКОН!”
„БЛАЖЕНИ, КОИТО СА ПРАВЕДНИ В ПЪТЯ СИ!“
„КОИТО ХОДЯТ В ЗАКОНА НА ГОСПОДА!”
Псалом 119:165, 1
